Трима сме. При гумаджията. Седим с ръце в джобовете. Един от другите двама не може да спре да ме гледа. Наистина едър мъж с гола глава, облечен в анцуг. Доближи се до мен.
– Абее, ти – преструваше се, че се опитва да си спомни нещо – ти да не си малкия син на Лора?
– Ааа, да.
Тънка усмивка падна на лицето му.
– Познах по колата – посочи Маздата – бях видял майка ти с тая кола в центъра, пред някъв месец. Веднага я познах. Пък не съм я виждал от двайсе, двайспет, трийси години. Бяхме в една копания, като тийнейджъри. Тренирахме карате заедно. Имаше такава дълга черна коса – той прехапа долната си устна – божее, караше ме да се разтапям, спомени. Всичко започна, когато ме метна един път на тепиха. Божее, полетях! И като се приземих, нещо се беше разместило ей тука – той потърка центъра на гръдния си кош – от тогава, всеки път, когато ме докосваше на кумите, едно топло чувство извираше от там. Просто, обливаше ме целия, обикалях ухилен, като идиот по два дни след това.
Разсея се за момент. Лицето му придоби крайно блажено изражение, все едно го бяха напълнили с морфин. След секунда се опомни.
– Осемдесет и осма година. Лятото. Дискотека Маджарово. Танцуваше на Юръп. Да файнал каунтдоун. Трябваше нещо да се случи. Нещо трябваше да направя. Казах си. Ей тва е. Тва е наща вечер. Пих, квото пих и тръгнах към нея. Движех се бавно, божеее. Представях си целия ни живот заедно. Сватба, деца, старост. Най-накрая стигнах до нея. Изкрещях „Здрасти Лора!“, ама музиката много силна, тя не ме чува. Танцува си. Хващам я за ръката. Тя май се изплаши. Погледна ме. Майко мила. Поглед на орлица. И докато се усетя, вече бях във въздуха. Тцтцтц. Подът на дискотеката не беше мек. Не е да кажеш тепиха. Ударих си главата и изгубих съзнание. Чистачът ме събуди, на сутринта. Нищо ми нямаше, физически, но когато разбрах, че си е тръгнал с някой друг, нещо стана с топличкото чувство. Даам, божее. Мисля, че беше баща ти. Хаха. Луда работа. Луди, младешки години.
Гумаджията ми свирна.
– Готов си.
– Супер, колко ти дължа?
– Двайска.
– Амаа се оправих де – едрия мъж вървеше след мен и продължаваше да говори – искаш ли да ти покажа жена ми и тя има черна коса.
– Ааа, не, благодаря ви. Трябва да тръгвам.
Качих се в колата. Той хвана вратата преди да успея да я затворя. Беше много силен.
– Ей, ааа, прати поздрави на майка си от мен. Кажи и от Ваньо дебелия. Или даже, по-добре, чич‘ Ваньо. Дебелият.
Само кимнах плахо. Той пусна врата и аз потеглих. Продължи да гледа колата, докато не изчезнах зад завоя.
