Комарът е жаден за кръв. Той не може да бъде жив без да ти изпие кръвта. И никога не идва сам, има цели семейства кръвопийци. Те нямат избор, въпрос на елементарно оцеляване, нищо лично, просто работа. Кой човек може да ги търпи, кой не ги убива? Може би, редното е да ги храним и да им помагаме да се размножават, да правим каквото те искат, все пак и те са души божи. 110 трилиона душички.
Далеч по-хуманно е чрез съвременни методи като звук и миризми да ги гоним от домовете си, мрежи да ползваме. Но наистина, колко от нас ги „разбират“ и им помагат да оцелеят? Звучи като лудост. Дали ако ни говореха с човешки глас и ни умоляваха да ни поцоцат, щяхме да сме по-благосклонни? Ами ако са много, много убедителни и манипулиращи и изкусителни, чаровни? Иначе казано, ако са хора – какво щяхме да правим?
Щеше ли да е по-различно от това, което правим заради човека, борещ се за малко сила, малко власт? Обожаваме, вярваме, обичаме, тези които си позволяват да ни лъжат най-нагло и ни дават смет за сливи. Само един истински болен психопат може да разбере друг като него, да види изобщо, че за истинския човек не съществуват неистински чувства, доброто е добро, злото е зло, усмивката значи доверие, красивото е добро, наглостта е благодетел, богатството е щастие.
Никой не е толкова нагъл, че да ни лъже чак толкова нали? Такива хора не съществуват? Няма ги в екшъните? Всичко е наред, колелото не спира да ни мачка и чупи, барем някой се закачи и стигне зенита, макар и за малко. И никой не спира да бута колелото и да бяга от него, тълпата е подивяла, изпаднала в амок, чакаща своя планиран и жесток край. За да започне начисто, освен ако не изтръгне от себе си един последен гърч надежда, да се усетим и погрижим за болните от власт и страх.
Автор Симеон Денев
