Едната гледна точка…
До преди десет години, когато бях само на двайсет, вярвах че всичко е възможно и в общия случай по подразбиране свършва добре, както в киното. Случиха ми се разни неща и се наложи, разбира се и на мен, да изляза от телевизора и да организирам своята лична среща с реалността. Под среща имам предвид, че започнах да я виждам не само като фактология на събитията, но и да осъзнавам и прогнозирам последствията от постъпките си, както и тези на околните.
Именно, когато си помислих, че вече съм понатрупал някакъв опит – дойде желязната завеса и ме зашлеви с тежкия удар на сюрреализма, погълнал родната действителност. Първата криза, която трябваше да преживея, беше раздалята с приятелите – кой замина нанякъде, кой се ожени, с кой ни разделиха възгледите. Нормално. След това се наложи да претърпя няколко професионални сривове – къде, защото съм се предоверил, къде съм имал по-големи очаквания, къде съм бил излъган. Отново нищо ново от етапите на българското кариерно развитие.
Златната ниша, която не знаех, че същестува обаче – беше в „свещената“ простота. Забелязах, че колкото по-голяма част от едното полукълбо на мозъка не функционира, толкова по-напред се класираш в листите на желаните. Определено е доста важно да си здравеняк, с минимум три уморазмазващи послания, задължително постнати на видно място. Точно тези екземпляри карат хубавите коли, винаги имат солидно количество пари в джоба и около тях обикалят визуално най-привлекателните девойки. Днешната мода – “хОди ги разбери“.
Обаче, тъй като аз нямах някакви забележителни заложби и инструменти, трябваше да се примиря с нея, както и с факта, че нито мога да се впиша в този култов образ успешно, нито да направя нещо особено с живота си. Без влиятелни проксита в мрачните среди, нещата се случват доста по-трудно и бавно. Така агонично преминаха последните ми години, преди да реша да се боря. За какво и аз не знам, но сметнах, че няма де се предавам, преминавайки в другата илюзия на бижутерията – паразитизма.
Извън общите приказки, не мога да дам някаква обоснована прогноза за развитието на страната и качеството на живот, което ще осигурим на бъдещите поколения, но предвид събитията от последните няколко месеца, не съм особено голям оптимист. Сменят се старите хора с други, които имат намерение да въртят по-усъвършенствани схеми – по-модерни така да се каже, нали живеем в такова демократично общество. Няма да крадем от асфалт и бази, ще крадем от софтуер. Дори самата дума звучи по-дизайнерски, някак си с интелектуален привкус и прогресия.
Аз определено ще продължа да се боря. Тъжното е, че когато трябва да се бориш и със себе си, и с заобикалящия те свят – битката е двойно по-тежка. Надявам се да има повече хора, за които моралът и честността все още са някаква ценност и визията им за живот, не се свежда само до удоволствия с тревопасни умения…
Андрей Лилов
