Хей приятели, не е лесно да се живее на този свят… Винаги, ние хората, сме страдали от нещо и за нещо. Като се позамислим за причините, стигаме до един доста интересен момент – в нас е заложен конфликтът между движенето и статичността, между променящото се и неизменността, между външното и вътрешно присъщото ни и т. н. и т. н.
Струва ми се, че тези конфликтопораждащи корени се предопределят от свойството ни да участваме в процесите, а в същото време и да ги наблюдаваме, като се поставим извън тях. Шизоидно е, ама такава ни е природата, какво да правим. Още в древни времена съзнаването на този факт е довело да спокойната констатация на философа „всичко тече и нищо не остава същото…“, така той е фиксирал факта на способността ни да заемаме позиция извън водовъртежа на събитията и опита ни да схванем битието.
Някои ще свържат това шизоидно свойство на психиката ни със съжителството на „Божественото“ и животинското в нас, аз не бих казал, че са прави. Това просто е другата страна на всяко „аз“, тоест онова, което простичко влиза във всеобхватния кюп на „не-аз“. Съжителството на тези две вселени е сложно и противоречиво, изисква непрекъсната адаптация на частта (аз-а) към цялото (не-аз-а).
Наричам и двете вселени, защото те са такива, богати и многопосочни, независимо, че едната обхваща другата (Гьоте ги беше обозначил като микро- и макро- космос). Хем сме чарк от огромна машина, хем можем да заставаме някак си отстрани и да се опитваме да схванем огромното, а също сме се научили да записваме и подреждаме тези опити в система от знания, които са само спомени за нашите големи заблуди, всъщност.
Било е време, когато човекът си е бил напълно щастлив, знаейки няколко неща само: Слънцето изгрява всяка сутрин; луната свети нощем; ако искам да стана рано е добре да си легна на залез и т. н. и т. н. Поколения след него са били щастливи да знаят също толкова…
Но знанията се трупат бавно и плавно и оказва се могат да създадат проблеми, защото драстично не отговарят на нови и нови факти в живота/движението на голямото цяло, от което ние сме част. Уморяваш се да се напрягаш да обясняваш себе си и всичко около тебе. Ставаш „лист отбрулен“ и настава момент, в който до болка познатото, се оказва драстично непознато и променено, оказва се, че приспани от „знанията“, които имаме се събуждаме в кошмара на пълна неадекватност и незнание за това, което ни заобикаля, и от което само до вчера сме били хармонична част.
А от това боли и не само, даже в някогашен Китай го оформят в проклятие „…да живееш в интересно време“! Щото различното и новото свързваме с болката, от налагащо ни се императивно, адаптиране, което си е усилие, а така добре се чувстваме, когато сме безгрижно лениви!…
Даже в някои религии безгрижната леност е наречена и описана като топос – Райската градина, че даже я свързваме в постоянен копнеж да се върнем там, ама не ни позволявали, щото сме започнали да опознаваме голямото цяло преди да сме постигнали готовността да го правим… Пустата му змия-изкусител, каква беля ни е докарала само. Излиза, следвайки тази логика, че трябва да живеем потопени в скръб и оплакващи болката от усилието да научаваме нови знания извечни факти, да търсим обяснения на неща, които бяха толкова убедително ясно само до вчера…
Такова е днешното време, приятели, но никак, ама никак не споделям скръбта по отминаващото и отминалото си, въпреки че така си отминава и животът ни, защото моето „аз“ е било и винаги и си остава част от огромното „не-аз“. Не приемам постоянното осъждане на „неразумната“ младост, грешките ѝ, различността ѝ. Отхвърлям класификации, които ни съпътстват от дълбините на времето, звучащи като: вървим „от развала към провала“, „към пропаст“ и т. н. (цитирам ги като добри образи, извадени от контекста им, разбира се!) Те са по-скоро сигнал за това, че сме уморени да приемаме/опознаваме света около нас, защото вече нямаме енергията да си го обясняваме, а това е остаряване. В едно писмо до приятел, великият Петрарка беше изказал в чудесна формула този процес „и като не можех вече да постигна това, което искам, започвах да искам, това което мога!“
Приятели, ако хипотетично ми се даде възможност да избирам, пак бих избрал да живея в „интересното време“ днес, не мисля, че в него има проклятие, по-скоро ме прави сто процента жив. Предпочитам да съм в „Плод и зеленчука“ на реалността, вместо в приказния свят на райското лениво спокойствие, а вие?
Ян Па
LibraNews
